Айн Ранд: Чук за вещиците /Malleus Maleficarum/ - III част

Дали обективизмът е прост култ към парите или изтънчено демонопоклонство?



Заместването на кръстния знак с благословията на американската валута не е просто лекомислено оскърбление към християните. То е далеч по-изтънчено начинание – тайната милионерска секта от атланти се опитва да замени Христа с долара.
И в това е смисълът на цялото творчество на Алиса Зиновиевна Розенбаум. Цялата дандания с упованието на рационалния ум, индивидуализма, добродетелите на егоизма и абсолютната свобода води интелектуалното развитие на обективизма в предизвестена посока – пропадане в евтин окултизъм и обожествяване на кинтите.
Затова и обективизмът не си струва да се разглежда от философска гледна точка. Веднъж студенти невинно запитали какво четиво ще им препоръча и тя отвърнала – „От цялата философия си струва да прочетете трите „А“-та – Аристотел, Аквински и Айн Ранд“. Вероятно е била надрънкана с амфети, но и „Библията" на Алиса Зиновиевна не плаче за философски отговор, а за „Чук за вещиците“ /“Malleus Maleficarum“/.
В истинската Библия човекът се разглежда не като прост магазинер или като бездушен магнат, а като създание, сътворено по образ Божий и надарено със сърце, душа, ум и свободна воля.
Господ открил пред Адам имената на нещата и тайните на света, които не били достъпни дори за ангелите. Дори след грехопадението човекът бил назначен за господар на всички твари и Божий наместник.
Езическите култове към парите, какъвто ни пробутва Алиса Зиновиевна, изобщо не са новост в историята.
Паричните знаци по нашите земи били измислени и въведени от финикийските търговци и мореплаватели някъде към VII век пр. Хр. Те живеели в приказно богата за времето си империя, чиито главни градове били Тир и Сидон, по-късно една тяхна принцеса построила и Картаген. Тези преуспяващи западносемитски народи вярвали във


всемогъществото на парите и
се кланяли на божеството Ваал


Срещу известно усилие идолът ги дарявал с изгодни сделки, богатства, успех и лично щастие. За да почетат Ваал, почтените финикийски търговци поставяли стотици бебета в огромни фурни, изпичали ги и бизнесът им вървял добре. Именно особеностите на тяхното вероизповедание завинаги направило техен враг юдейския народ, който презирал жертвоприношенията и оргиите пред истукана. Един от екшън-героите на Стария завет – пророк Илия, изклал 450 жреци на Ваал в подножието на планината Кармел.
Да не говорим, че и гордият езически Рим също бил отвратен от зловещите обичаи, един сенатор повтарял неуморно, че Картаген трябва да бъде разрушен - в крайна сметка бил заличен от лицето на земята и днес от него е останала само пепел. Столицата на една бляскава цивилизация от търговци, които били развили удивително напреднали форми на демонопоклонство.
Друго подобно залитане виждаме в подножието на Синай. Изоставени от Моисей, който си говорел с Йехова на върха на планината, израилевите чада накарали първожрецът Аарон да им направи бог „който да върви пред нас“. Той им отлял златен телец, на който почнали да се кланят. Моисей дълго се извинявал на Господ и го молел да пощади народа му, след което изклал вярващите в златния истукан.
По същия начин и цар Соломон в края на живота си станал омразен Богу, след като поел по пътя на идолопоклонството и сребролюбието.
На същата тема е посветена и известната притча на Христос за двамата господари.
„Никой слуга не може да слугува на двама господари, защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или на единия ще угоди, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона. /Лука 16:13/
Мамона в случая е известния идол на парите, а Алиса Зиновиевна


също не крие на кой господар слугува


В нейния роман има скрито полемизиране с Евангелието, невидимо на пръв поглед. Когато нейният герой предупреждава: „Докато не разберете, че парите са коренът на доброто, вие ще се саморазрушавате“, той оборва твърдението на апостол Павел -
„Корен на всички злини е сребролюбието, на което предавайки се, някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки“. /Тимотей I 6:10/
В магнатската Атлантида, спотаена някъде из чукарите на Колорадо, Джон Голт е забранил да се споменава една единствена дума – давам“. Тук на прицел е взето библейското напътствие - "По-блажено е да се дава, отколкото да се взима" /Деян. 20:35/.
Новите морални скрижали, издигнати от Ранд, не допускат, че човек може да получи безплатно нещо добро от другите, както и че би могъл да даде нещо освен на вересия. Рандианската заповед: „Обичай егото си като себе си“ също цели обругаването на друго поучение на Спасителя от Евангелие от Матея:
„Учителю, коя заповед е най-голяма в закона?
А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед;
а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си“.
Няма от кого да крием, че християнството насърчава вършенето на добри дела, милосърдието, взаимопомощта, жертвоготовността и смирението. Не можем да отречем, че вярващият и за миг би допуснал, че е цел само по себе си. Той вярва в Божествения Разум и се съмнява в себе си. И за миг не би му хрумнало, че би могъл да вярва в себе си или да се тръгне да се самообожествява. Знае, че вярата е нещо прекалено просторно,


за да се побере в толкова невзрачен бог


При своето пришествие Христос едва ли би започнал проповедта си от долината на атлантите на Ранд. На едно място той описва своето призвание с думите на пророк Исайа:
"Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година". /Лука 14:18/
Вероятно Алиса Зиновиевна не Го харесва и затова, че е се мъкнел с бедняците, а също и заради невъзпитаните му упреци и хапливи забележки към чорбаджиите.
„Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“. /Лука, 18:25/.
В „Атлас сви рамене“ философката е обърнала притчата наопаки – съществува земен рай – Атлантида, в който за бедните е по-трудно да влязат, отколкото да минат през иглени уши. В този рай индустриалците се радват на извора на вечната младост, изнамерен от Джон Голт и неизвестен на останалото човечество.
Тук виждаме и мита за еликсира на живота, иначе казано за философския камък, който превръщал всички метали в злато и служел за направата на еликсира на живота. Алхимиците изобразявали тази най-интимна от тайните им с Уроборос – змията захапала опашката си. Замирисва на мефистофелски пушек и наблизо пробягват фаустовски сенки.
В Евангелието все пак срещаме герой, който е от една порода с Джон Голт и сие. Разумен, хладнокръвен, обичащ парите, преследваш собствения си интерес и отказващ да жертва живота си заради друг. Той първи би понесъл хоругвата със знака на долара, ако Айн Ранд му нареди.
Би се подписал с две ръце под веруюто на обективизма, че парите въртят света, егоизмът е добродетел и единствената цел на човек е да гони личното си щастие. Този мъж също е избрал звъна на монетите пред словата на Учителя. Този ученик на Христос бил прагматик и взимал от ковчежето с дарения за сиромасите толкова, колкото считал, че му се полагат. Освен това сключил най-шумната сделка в историята:


Когото целуна, Той е.
Хванете го и водете зорко.


Известна е трансферната сума – трийсет сребърника. Известно и как свършва – хвърлил парите в краката на първосвещениците и се обесил на нивата. Този богопродавец носи най-проклетото име в историята – Иуда Искариотски.
И без съмнение, когато българският издател на руската еврейка - Калин Манолов, ни съветва да четем „Атлас сви рамене“ „като Библия – когато имате нужда от съвет, надежда, упование, защита“, чрез устата му говори безумец. Защото иначе можеше и без заобикалки да ни каже: „Отречете се от мистично-алтруистично-колективистичните брътвежи на Христа! Поклонете се на долара и златния телец, на Мамона и Ваала!“
Логично "Евангелието" на Айн Ранд е повлияло за написването на друга библия - тази на сатанизма.
Тази нелепа ерес от показни дяволопоклоници се пръква през 70-те години в щатите. Нейният първожрец Антъни Лавей признава, че Църквата на сатаната представлява "философията на Айн Ранд, към която са добавени церемонии и ритуали".
Алиса Зиновиевна не обичала религията, защото "Бог унижава човека" и защото "вярата е проклятие към живота и култ към смъртта". На мястото на опразнения от религията олтар тя поставя разума и заедно с него пропада в бездните на безумието и в мерзостта на идолопоклонството.
Никаква тайна не е и: "Кой е Джон Голт?"
Името му е легион, понеже много са бесовете, влезли в Айн Ранд...

Айн Ранд: Мамон изправи рамене – II част

Може ли прословутата Атлантида да се окаже таен таен милионерски рай?




Думата на Айн Ранд доскоро тежеше най-силно във Федералния резерв на САЩ. Неговият дългогодишен шеф Алън Грийнспан е част от „Колектива“ - шеговито название за най-тесния кръг от поклонници и любовници на Алиса Зиновиевна.
Отскоро и в нашата мила родина действа кръжок на обективисти, чийто главен стожер е журналистът Калин Манолов. Във фенклуба на Ранд виждаме едри капиталисти като Сашо Дончев, поети като Йордан Ефтимов, журналисти и политици от целия спектър – като се почне от новата муза на Волен – Деница Гаджева, и се свърши с някои гурута в БСП. По добродетелите на егоизма определено се прехласват и всичките икономисти и политолози с либерална окраска, които гравитират покрай десните и центристки партии.
Наскоро издателство „МАК“ отпечата и на български и най-прочутия роман на философката.
Според изследване на американския Конгрес от 1991 г. "Атлас” била втора по влияние след Библията книга в Съединените щати. „И макар Ранд да е убеден атеист, опус магнумът й трябва да се чете като Библията – когато имате нужда от съвет, надежда, упование, защита“, увещава ни Калин Манолов, главният апостол на Алиса Зиновиевна у нас.
Странно е, че книгата е преведена под заглавие „Атлас изправи рамене“, а филмът, който излезе миналата пролет, се казва „Атлас сви рамене“. На английски заглавието е „Atlas Shrugged“, което ще рече: „Атлас сви рамене“. Защо нашенските рандовци са си позволили така грубо да окепазят заглавието на своята „Библия“? Може би изразът „сви рамене“ звучи не звучи зле на български? У нас свиването на рамене означава малодушие и страхливост, а изправянето им - бунт, смелост и гордост. Дори и рационалният разум ни нашепва, че да свиеш и да изправиш рамене далеч не е едно и също? Пернишките обективисти биха добавили, че не е едно и също да го надървиш и да ти падне...
В новото Евангелие на себичноста се разправя как Америка пропада в тежка икономическа криза. Главната героиня Дагни Тагарт е - типична корпоративна кучка, наследила милиони, доста разглезена и нервна.
Няма да преразказвам любовните авантюри на Дагни, защото се оплетох по некое време в хиляда и кусур страници. Тя е притежава железопътна линия, която се опитва да спаси от фалит. Обаче цялото стопанство наоколо се руши – забранява се конкуренцията, правителството въвежда ограничителни квоти за производство и доставки на суровини. Властта издига лозунга: „Помогни на слабия!“ и


залита към див държавен социализъм


от рузвелтско-сталински тип. Докато предприятията масово банкрутират и безработицата расте, започват да изчезват безследно водещите банкери и индустриалци. Америка лети към бездната и едва ли някой може да помогне. В същото време навсякъде различни персонажи под път и над път задават натрапчиво въпрос: „Кой е Джон Голт?“
Постепенно разбираме, че той бил приказно богат предприемач, изобретил нов вид двигател, който после унищожил, който също се изпарява без да остави ни кост, ни вест.
Хората, които са познавали пропадналия гений, разказват най-различни истории. Голт бил пътешественик и изобретател, най-великият на света. Открил извора на вечната младост, но отнесъл тайната със себе си.
Друг от любовниците на Дагни, които са все заможни и хубави, й споделя: "Джон Голт е Прометей, който е променил мнението си. След векове разкъсване от лешояди в отплата на това, че е дал на хората огъня на боговете, той строшил веригите и си взел огъня обратно – до деня, в който хората си прибрали лешоядите”.
Трети насериозно твърди, че той е открил Атлантида. Джон Голт плавал в Атлантическия океан и попаднал в страшна буря. В дълбините на океана той намерил остров, който потънал и станал недостижим за хората. Той видял сияещите на дъното кули на Атлантида. Веднъж зърнал омайната гледка, на човек не му се искало да вижда повече останалия свят. И Голт заедно с екипажа си потопил кораба и слязъл на дъното при легендарния остров.
По някое време амбициозната мадама разбира, че всичките чорбаджии са били прибрани от Голт на тайно място с тяхно съгласие. Нейният самолет случайно се разбива в Скалистите планини на Колорадо, и тя спасена от гения.
Голт й обяснява, че самолетът е проникнал през лъчев екран, който проектира отразен образ, като мираж, предназначен да прикрие съществуването на долината. В тази невидима за никого долина, баровците си построили къщички и живеят един месец в годината.
„Островите на блажените“ - така преди хиляди години са ги наричали гърците. Те са смятали, че в Атлантида тайно от целия свят, щастливо живеят душите на героите. Там могат да попаднат само душите на храбреците и героите, и на острова те не умират, защото носят със себе си тайната на живота.
Още тогава Атлантида е била загубена за човечеството. На гърците са знаели, че тя съществува и са се опитвали да я открият. Повечето са смятали, че това е сияещ остров на запад в океана. Може би това, което са наричали Атлантида, да е била Америка“, обяснява един от запознатите с мистерията.
Самият Голт представя пред гостенката вълшебната долина по следния начин: „Обърнете внимание с какво постоянство в митологиите по света се повтаря темата за рая, който някога хората са имали – остров Атлантида, Едемската градина, идеалната държава...


Ето рая, който сте изгубили
и който искате да си върнете

Той е пред вас и ви чака.“
В този мултимилионерски Едем, бленуван от древните гърци, „човек трябва да влезе гол и сам, като отхвърли вековните дрипи на лъжата, с чист и ясен разум, не с невинно сърце, а с доста по-рядко качество, който не познава компромиса – това е ключът към Атлантида, която е скрита от ръкотворен мираж“.
Цялата драма на смелите богаташи, които червеното правителство на САЩ мачка, се разкрива в следния диалог между двама от любовниците на Дагни – Ханк Риърдън и Франсиско Д`анкония.
"Ако видехте Атлас, гигантът, който държи света на раменете си, ако видехте как стои, с шуртящата по гърдите му кръв, с подгъващи се колене, с ръце, които треперят, но все още се опитват да задържат света горе с последни сили, и колкото по-голямо е усилието, толкова по-тежко притиска светът раменете му – какво бихте му казали?” На неговото "Не знам” отговаря: "Да се отърси и да свие рамене”.
Измъчвани от данъци, права на работниците и всевъзможни пречи на червеното управление, капиталистите решават за пръв път в историята на света да обявят стачка и да оставят страната да се саморазтури.
Именно затова верният превод на заглавието на романа е „Атлас сви рамене“. Идеята на Айн Ранд е, че титанът, който държи небесните сфери, се отдръпва и оставя небето да падне върху останалите. Така на богаташите им писва от тормоза и те изчезват в своята Валхала, оставяйки трудещите се и държавата на произвола на съдбата.
Книгата разбира се свършва с щастлив край, но най-вълнуващата приказка в нея си остава тази за Атлантида.
Алиса Зиновиевна е чувала разни слухове, но не познава лично древногръцката литература, защото навързаните от нея истории са смешно изопачени. На първо място Прометей, който е един от титаните и братче на Атлас, наистина открадва огъня от Олимп и го дава на хората. За кражбата той е наказан сурово от Зевс, който го приковава на скала и го обрича на вечни мъки. Всеки ден лешояд кълве черния му дроб, който през нощта заздравява. Херкулес пронизва птицата със стрела и спасява Прометей от страданията.
Ранд несправедливо обвинява бедните хора – не те, а Зевс, върховният гръмовержец, е наказал титана. Затова няма начин човеците да си приберат хищните птици. Неправдоподобно е и сравнението на Прометей с Джон Голт – егоистът, който си крие ноу-хауто.
Есхил пише, че Прометей е научил хората да строят жилища и да добиват метали, да обработват земята и да строят кораби, изучил ги на на четмо и писмо, да гледат звездите и прочие. Не е известно в замяна титанът да е искал част от акциите в металодобивни и корабостроителни фирми.
На второ място философката оплита два други мита – за Атлантида и за Островите на блажените. Страната, където отиват душите на героите, се управлява от Кронос и там може да попаднеш само ако имаш връзки на Олимп. Но това е съвсем различна локация от Атлантида. Да не говорим, че легендата за Атлас също не съвпада с тази на потъналия остров.
Титанът Атлас също бил наказан от Зевс да държи небето заради участието му в богоборческата революция срещу Олимп. Затова той


не може просто да свие рамене
и да иде да пийне една бира


или да замине на море на Островите на блажените. Все пак Зевс е бог, а не лукова глава или партиен секретар, и думата му на две не бива да се строши. Но хрумването да се сравняват древногръцките титани, които с цената на ужасни страдания, са служили на човечеството, с егоистичните свръхчовеци от Уолстрийт не може да бъде овладяно.
Алиса Зиновиевна набърква горкия Атлас и в друга авантюра. Обвеяната с хиляди легенди Атлантида на практика познаваме единствено от двата диалога на Платон - „Тимей“ и „Критон“. Островът бил притежание на морския бог Посейдон, който се влюбил в местна мома, която му родила първия цар – Атлас. Жителите вдигнали могъщи замъци, чиито стени били построени от червени, бели и черни скали, и били покрити съответно с месинг, калай и други метали. 9 хиляди години преди Платон могъщите атланти тръгнали на война и покорили цялото Средиземноморие чак до Египет. Жителите на острова били честни и трудолюбиви хора, а в „Критон“ философът отделя достатъчно място, за да опише нечуваното им богатство и плодородие. Те живели охолно и щастливо, докато пазели божествената си природа – да пренебрегват богатството и да издигат над него добродетелта.
Но когато божествената им природата се изродила, смесвайки се все повече с човешката, те затънали в разкош, алчност и високомерие. Възмутен от неблагопристойното зрелище, Зевс решил да унищожи атлантите и свикал събрание на боговете на Олимп. Тук ръкописът прекъсва. Атлантида е разрушена от земетресение или потоп „за един ден и една нощ“ от божия гняв.
Затова не е „Остров на блажените“, нито „райска градина“, както си въобразява Ранд, а притча за това как егоизмът и алчността разсипват обществото и държавата. В дните непосредствено преди разрушаването на Атлантида със сигурност са живеели прредците на Джон Голт, които с отблъскващите си черти са си навлекли омразата на Олимп.
Атлантида е мит, който винаги е палил факелите на човешкото знание от Страбон до Франсис Бейкън, но за целите на нашето съчинение ще припомним употребата му от друга една вещица - Елена Петровна Блаватска.
В създадената от нея расова теория островът, най-вероятно измислен от Платон, има централно значение – там е живяла петата коренна раса – атлантите. Те са можели да хвърчат във въздуха и да вършат всякакви чудеса, построили дори пирамидите в Египет. Но почнали да злоупотребяват с вълшебствата и затова Атлантида била разрушена. Няколко царски семейства били спасени от острова и дали началото на петата раса – нашата.
Покръстената на Хималаите създателка на теософията я нарекла „арийска“ - и името не е случайно. Окултната расова теория проникнала дълбоко в езотеричните кръгове в Германия като обществото „Туле“, „Germanenorden“ и именно в техните епруветки беше дестилирана новата езическа религия, която Хитлер наложи с кръв на половината свят.
Юлиус Евола нарече тази раса „атланти“ и „хиперборейци“, докато Алфред Розенберг, главният жрец на нацизма, настояваше, че „нордическо-атлантическа“ и „арийско-нордическа“. Та тази велика раса била основана от оцелели жители на Атлантида, хвърчащи свръхчовеци – всичките руси със сини очи.
Най-забележителното постижение на „Атлас сви рамене“ е параболата на полета – от поставения на пиедестал рационален разум


в лепкавите обятия на
булевардния окултизъм


Героизираният от Алиса Зиновиевна бакалин се разгръща едновременно като чорбаджия, титан и свръхчовек, и се заселва в секретен рай заедно с други егоистични съвършенства. В тяхно отсъствие пък светът се сгромолясва.
Романът за милионерите от Атлантида има един друг пласт, където е скрит ключа към цялото творчество на Айн Ранд - нейният най-съкровен идеал.
В началото на повествованието когато Дагни още търси мистериозния спасител, забелязва, че всички негови авери пушат цигарки със знака на долара. После вижда, че над тайната долина на магнатите се извисява герб - еднометров доларов знак от злато. Жителите са обвързани с клетва за себичност, а единствената забранена дума в милионерския рай е „давам“.
Един от героичните индустриалци обяснява на момата:
„Вие знаете, че Съединените щати са единствената страна, която използва собствена монограма като символ на порочност. Това е единствената държава, където парите са служили за символ на правото на човека върху собствения му разум, труд, живот, щастие – върху самия него. Ако по сегашните разбирания на света доларът е зло, ако е повод да ни проклинат, то ние, поклонниците и създателите на долара приемаме проклятието на този свят. Ние предпочитаме да носим знака на долара на челата си и го носим гордо, като символ на благородство, символ, за който сме готови да живеем, и ако е нужно, да умрем“.
Сградите, из които Джон Голт развежда Дагни, също имат на покривите и фасадите си логото на зелената валута. Тази гледка вдъхновява корпоративната шефка и по едно време тя се разчуруликва: „Доларът стоеше над града като герб, фирмен знак, като фар, и подобно на отражател, ловеше лъчите на слънцето, разсейваше ги във въздуха над покривите като небесна благодат“...
Голт е четата му планират да издигнат този символ като знаме на битката си за чист и свят капитализъм.
Друг от героите – милионерско синче, пък изнася най-поетичната апология на мангизите, която съм срещал в световната литература. „Питате кое е най-голямото постижение на американците? Смятам, че хората в тази страна


са измислили израза „да правиш пари“


На нито един език, у нито един народ по света не се среща това словосъчетание. Изразът „да правиш пари“ е станал основа на новия морал за тази част от човечеството. Докато не разберете, че парите са коренът на доброто, вие ще се саморазрушавате. Когато парите престанат да бъдат инструмент в отношенията между хората, в такъв инструмент се превръщат самите хора - в ръцете на други хора. Кръв, камшик, оръжие или долар? Избирайте!“
Най-поразителен си мен си остава краят на „Атлас сви рамене“. Социализмът в щатите е рухнал морално и стопански, бедстващите хора и властта са паднали в краката на атланта – Джон Голт, и го молят да спре да стачкува и да ги спаси.
«Голт и Дагни се разхождат под светлината на звездите. Сетне Голт спира и поглежда в далечината отвъд планините.„Пътят е чист” – казва той. „Връщаме се обратно в света.”
Той вдига ръка и, като благословия, изписва в пространството знака на долара“.
Смисълът на тази нова благословия ни се изяснява от друга мъдрост по-напред в повествованието:
„Кръстът е символ на мъчения. Предпочитам знака на долара – символ на свободната търговия и свободния разум“.

Айн Ранд: Нищетата на егоизма – I част

Доживях и философия, която смята, че човек за човека е бакалин



Съдът ще бъде справедлив
и ще накаже всеки жив.
Виж Айн Ранд как крещи,
в казана, нека, нека ври!

/по мотиви на Д. Воев/


Старите равини ни учеха, че ако женска ръка пипне Тората, сиреч Петокнижието, свещената книга трябва да се изгори. Спомних си тяхното предупреждение, докато прелиствах съчиненията на Алиса Зиновиевна Розенбаум, известна на света като Айн Ранд. Представих си, че ако някой неин дядо – равин, имаше съмнителната чест да прочете „Атлас сви рамене“, щеше да хване първия самолет за Америка, да прибере внучката си и да й нашари задника с пръчката.
Такива книги подриват правотата на усилията ни за ограмотяване на жените и борбата за тяхното равноправие през последните няколко века.
Ранд прави с философията същото, което „Cosmopolitan“ прави с романтиката, а Дан Браун – с Христос. Превръща го в нелепа карикатура и пародия.
Алиса Зиновиевна се ражда в Петербург през 1905 г. в семейството на руски евреи. Когато е на 12 години избухва Октомврийската революция и новата власт конфискува аптеката на нейния баща. В тези смутни времена семейството бяга в Крим, после се връща в столицата, където девойката сколасва да се изучи във Факултета по социална педагогика на Петроградския държавен университет.
През 1926 г. след известни премеждия успява да доплува до обетованата земя – Америка. За три-четири десетилетия там Айн Ранд се превръща във водещо философско светило. Книгите й досега не престават да бият рекорди по продажби, а сред поклонниците на измислената от нея доктрина „обективизъм“ са Алън Грийнспан, Хилъри Клинтън и „Чаеното парти“. Критиците обясняват зашеметяващия успех с рецептата на Алиса Зиновиевна – миш-маш от философски роман и дневници на червените обувки.
Избягалото от империята на злото /Сталинска Русия/ девойче впечатлява с романите си „Ние, живите“ - посветен на ужасите на болшевизма, но публиката пада в краката й след написването на антиутопиите „Химн“ /1936 г./, „Изворът“ /1943 г./ и „Атлас сви рамене“ /1957 г./
Всичко това тя пише под приетия псевдоним Айн Ранд, новото си фамилно име взима от марка пишещи машини. До средата на 60-те крие истинското си име поради опасения, че роднините й в СССР могат да си изпатят от комунистическите власти заради нейните писания.
Айн Ранд наистина


прави революция в литературата –


за пръв път като романтични герои тя извайва образите на финансови акули, инженери и индустриалци. Едрите магнати в нейните романи проповядват принципите на обективизма, които накратко са:

Главната житейска задача на човека е да преследва личното си щастие, да не жертва себе си за другите хора и да не иска жертви от тях.
Капитализмът е най-върховното достижение на човечеството, а банкерите и индустриалците са основата на всеобщото щастие и разцвет.
Единствената задача на държавата е осигуряването на неприкосновеността на частната собственост и човешките права. Всичко останало е узурпация на властта.
Религия, Бог, алтруизъм, колективизъм, саможертва, беззаветно служене, мистицизъм и интуиция – това са най-злите врагове на свободния човек, безнравствени препятствия по пътя към светлото бъдеще.

Алиса Зиновиевна е убедена, че човекът не живее като животните – само посредством инстинктите си. „Той не може да задоволи и най-простите си физически нужди без процеса на мислене. Мисленето му е нужно, за да разбере как да сади и отглежда своята храна или как да си направи оръжие за лов. Рационалният ум не работи по принуда, той не подчинява възприятията си на каквито и да е заповеди, нареждания и ограничения. Той не жертва своите знания заради каквито и да било мнения, заплахи, планове или пожелания".
Веднъж убедила ни, че „хомо сапиенс“ притежава нужния акъл, философката поставя централния въпрос пред рационалния човек – дали е независима личност, която се разпорежда със своето тяло, разум, живот, работа – или пък е собственост на племето /държавата, обществото, колектива/, което може да се разпорежда с него по свое усмотрение, да му налага убеждения, да предписва житейския му път, да контролира неговата дейност и да конфискува плодовете на труда му? Има ли човек право да съществува сам за себе си, или е роден в окови, като крепостен който е длъжен постоянно да откупува живота си, като служи на племето?
Отговорът е изцяло положителен – човек трябва да живее сам за себе си, но в миналото това и било неосъществимо допреди възникването на идеалното общество за „добродетелта на егоизма“ - капитализмът.
За Ранд моралното оправдание на капитализма се състои в това, че е единствената система, която съответства на рационалната природа на човека и че капитализмът защитава пребиваването на човека именно като човек, а неговият основополагащ принцип е справедливостта.
Тя посочва, че всички предишни политически системи са били израз на алтруистична и колективистка етика, а общата им черта е, че обществото стои над законите на морала. По този начин всички тези системи са били са примери за неморални общества. Най-великото революционно постижение на САЩ е подчинението на обществото на моралните закони. Принципът на личните права на човека е позволил да се разпростре моралът върху цялата социална система, този принцип е ограничил властта на държавата, защитил е личността от стадната сила на колектива и е накарал всички да се подчиняват на силата на закона. Съединените щати


станали първото морално общество в историята


Всички предишни строеве са разглеждали човека като жертвено средство за постигане на други цели, а обществото – като самоцел. САЩ са приели човека като самоцел, а обществото - като средство за постигане на мирно, доброволно, уредено съжителство на индивиди.
Преди Америка Алиса Зиновиевна не вижда нищо положително да е блеснало върху небосклона на човешката история. „Капитализмът не може да вирее в култура, в която властват мистицизъм и алтруизъм, дихотомията душа – тяло и племенната гледна точка“, категорична е тя.
„Свещеното право на кралете – ето я политическата теория на алтруистичната и колективистка етика, а формулата „Глас народен - глас божи“ лежи в основата на мистическата и социална етика. Доказателство за това е теокрацията в Египет /фараона като въплъщение на Бог/, неограничената власт на мнозинството или демокрация в Атина, могъщата държава на Римските императори, инквизицията в късното Средновековие, държавата на всеобщото благоденствие в Бисмаркова Прусия, газовите камери във фашистка Германия, касапницата в Съветския съюз. Всички тези държави и общества са в кюпа на племенното, колективистичното, алтруистичното и мистичното начало.
Да не говорим, че вършат ужасни неща – "всяка политическа сила, която се стреми да пороби нацията, всяка реална или потенциална диктатура, има нужда от наличието на малцинство, което да превърне в символ на злото, в „козел на отпущението“, върху който хвърлят цялата вина за неуспехите на нацията и използват за оправдание на диктаторските си кроежи". „В Съветска Русия


козел на отпущението е била буржоазията,
в нацистка Германия – евреите,


в Америка – бизнесмените”, обяснява един от нейните литературни персонажи.
Айн Ранд вижда два свята, единият от които, разбира се, е излишен. Човечеството се намира на кръстопът и създателката на обективизма предлага да изберем между осите „разум-индивидуализъм-капитализъм” или “мистицизъм-алтруизъм-колективизъм”.
Разумът, подчертава тя, е единственото оръдие на познанието и единственото ръководство за действие. „Аз създадох нов морален закон, който досега се смяташе за невъзможен. Морал, основан не върху вярата, не върху прищевките на властниците, не върху чувствата, не върху насилнически закон - мистичен или обществен, а върху разума“, обяснява Ранд в свое интервю.
Из капиталистическия рай на Америка се пръква нов човешки вид.
„Символът на човешките взаимоотношения, моралният символ на уважението между разумните същества – това е търговецът. Ние, живеещите в системата на ценностите, сме търговци по същност и по дух. Търговецът заработва, това, което получава, той нищо не раздава и не взима незаслужено. Търговецът не предава тялото си на саможертва, а душата си на милостиня”.
Затова и Ранд утвърждава егоизма като добродетел, а човекът като цел сам за себе си. Нейният наследник Леонард Пейкофф /вероятно във вените му тече и българска кръв/ подчертава този постулат с афоризма: „Обичай своето его като самия себе си“.
Този изразителен индивидуализъм може да се срещне в романа „Химн“, където главният герой проповядва следното: “Аз не съм средство за постигането на чуждите цели, Не служа на ничии желания. Няма да дам своите богатства, тях не ги разделям с никого. Аз не съм длъжен пред своите събратя, и те нямат дълг към мен. Не моля никого да живее заради мен, но и самият аз живея заради себе си. Думата „ние“ хората могат да употребяват, само когато поискат, но с голяма предпазливост. И никога тази дума не бива да е главна в душата на човек, защото, след като ни завладее, тази дума се превръща в чудовище, коренът на злото на земята, коренът на мъченията на човек от човека, и на нечувани лъжи. Думата „ние“ е като гипсово корито, отлято върху хората. То спира, вкаменява и разрушава всичко наоколо.
Но аз приключих с тази пагубна вяра. Приключих с чудовището „ние“ - думата на робството, грабежа, нещастието, фалша и срама. И ето виждам лицето на бога и го възнасям над земята. Богът, който човек търсеше откакто хората съществуват. Този бог ни дава радост, мир и гордост.


Ето го бога - „Аз“



Като начало може да се каже, че Алиса Зиновиевна разглежда историческите факти доста недъгаво. Според нея същността на европейската идея за освобождение през столетията се свежда до това, че човек от роб на абсолютистката държава, въплътена от монарха, се превръща в роб на абсолютистката държава, въплътена в народа. Пълната зависимост от вожда на племето се превръща в зависимост от самото племе.
Ранд може да не е внимавала на лекциите във факултета по социална педагогика в Петроград, но има доста изкривена представа за битката за човешки и граждански. Тя изглежда е опущила Магна харта, Холандската и Славната английска революции, които далеч преди янките решават тези въпроси.
През 1787 г. Конвентът приема Конституция на САЩ, която започва с думите: „Ние народът на Съединените Американски щати“. Не започва с встъплението „Аз, Джордж Вашингтон“ или пък „Аз, Джеймс Мадисън“. Бащите-основатели също така посочват като една от целите на Конституцията допринасянето за всеобщото благоденствие, а не това всеки сам да си гледа кефа.
Изобщо подходът да се турят в един кюп Сталин, Хитлер, древните Атина и Рим, наред със Средновековните държави и викторианска Англия е изключително самобитен. Както и съждението, че на едни и същи мъки били подложени буржоата в съветска Русия, евреите в Германия и бизнесмените – в Америка
Това е все едно някой български историк да каже, че управлението на Вълко Червенков и на Борис I през IX век са едно и също. И при двата режима имаме колективизъм, алтруизъм и подчинение на вожда на племето. Единствено религиозните системи са различни – покръстване в християнството и пръскане с вода срещу покръстване в комунистическия култ към личността.
Преди да решим дали гледището за човека на Алиса Зиновивна е правилно или грешно, ще отбележим, че е сиромашко и скучно занимание да си „хомо сапиенс“ в светлината на обективизма. В рамките на материалистичната доктрина човекът е една еволюирала маймуна, която се различава от останалия животски свят по това, че има разум и действа прагматично. Спорен Ранд той се намира някъде


по пътя между шимпанзето и свръхчовека


И ако в различните традиции човекът е бил двукрако същество без перушина, мяра за всички неща, Божий образ, листо, поникнало върху безсъзнателното дърво на материята, то в обективизма той е магазинер. Ако от древния Рим ни е останала поговорката „Homus homini lupus est“ /„Човек за човека е вълк“/, а християнството го обръща на „Човек за човека е брат“, то сега става „Човек за човека е бакалин“. По безнадеждност може да я бие единствено символ-веруюто на екзистенциалистите „Адът – това са другите“.
Тази семпла философия, представяща човека като напреднала маймуна, която може да върти успешна търговия, да купува и продава, да пресмята безупречно рационалния си интерес - очевидно напълно задоволява търсенията на милионите почитатели на обективизма. Тя обаче не казва нищо за останалите измерения на човешкото същество - надеждата, куража, поезията, любовта, патриотизма, инициативата – всичко присъщо на човека.
Прагматизмът е част от човешките нужди, а една от първите човешки нужди е да не останеш само прагматик.
Всъщност обожествяването на собственото „аз“-а и вътрешния разум е възможно най-непретенциозната и безопасната от всички ереси. Опасността е преди всичко за здравомислието на този,който я изповядва.
„Съществува скептицизъм, по-ужасен от основания на идеята, че всичко произлиза от материята, пише лорд Честертън в книга си „Вечният човек“. Има го скептика, който вярва, че всичко произлиза от него. Не се съмнява в съществуването на ангелите и дяволите, а в съществуването на хората и кравите. Възприема собствените си приятели,като митология, съчинена от самия него. Счита се за създател на собствените си родители. В тази ужасяваща безсмислица се крие нещо много привлекателно за някак мистичния егоизъм на съвремието.
Поклонниците на свръхчовека, които го търсят застанали пред огледалото, писателите, стремящи се да оставят не живот за света, а отпечатък от себе си – всички тези хора са само на крачка от ужасяващата пустота. Обикновеният човек винаги е бил разумен, защото винаги е бил мистик. Той е допуснал до себе си полумрака. Единият му крак винаги е бил на земята, а другият – в света на приказките. Винаги си е позволявал свободата да се съмнява в боговете си, но /за разлика от днешния агностик/ си е позволявал и свободата да вярва в тях“.
В отричането си на колектива Айн Ранд залита към краен индивидуализъм, непознат на предишните философски и обществени търсения. От историята не можем да почерпим други примери, освен че хората винаги са били стадни същества. Докъдето назад е успяла да надникне науката, се вижда, че човекът създавал семейство, винаги живял сред общност от себеподобни /род, племе, село, град, държава/, която е имала някакви свои закони. Може колективизмът наистина да е атавистична останка от маймунското не минало, но никъде не са се срещали индивиди, които живеят сами за себе си. Изключение правят единствено немногобройните отшелници и мистици, които понякога са имали навика да бягат в пустини и пещери.
Допреди Айн Ранд всички философски, религиозни и политически доктрини са считали добруването на общността за основна добродетел – защита от врагове, общи усилия по изхранването, взаимопомощ и увеличаване на богатството, спазване на правилата, били са заедно по богослужения и празници.
Откакто е известно да има човечество, срещаме и религиозните култове, които обединяват човешките създания, служат за извор на морални устои, табута и забрани, права и системи на управление.
Ако човекът природа винаги е бил коравосърдечен бакалин, то тогава гърците нямаше да тръгнат на война срещу Троя,


за да си възвърнат най-хубавата жена на света,


а щяха да си гледат кефа и търговията – да си потърсят друга миска, да махнат с ръка и да забравят. И тогава един слепец – Омир, едва ли щеше да се вдъхнови достатъчно, че да съчини „Илиада“ и да възпее как ахейците си броят жълтиците и сключват най-изгодните сделки, докато Елена мета гюбеци пред Парис. Тогава първата поема в историята на нашия западен свят нямаше да бъде написана, а може би изобщо нямаше да бъдем способни на постъпки, които биха си стрували стихоплетстването.
Шескпир едва ли би седнал да съчинява „Ромео и Жулиета“ - историята за една любов по-могъща и вълнуваща от живота и смъртта, ако му се налагаше да описва първоначалнтото натрупване на капитала от родовете Монтеки и Капулети. Дали щеше да ни остави и монолог от Хамлет, който започва да с думите „Да купуваш или да продаваш – туй е въпросът”.
Мойсей, който е бил любимец в двора на фараона, едва ли щеше да се втурне да освобождава избрания народ и да го прецака 40 години да върти кръгчета из пустинята, само защото някакъв храст се подпалил и невидим глас почнал да му говори строго. Старозаветният пророк щеше да открие фирма за наемане на персонал за строежа на храмовете и пирамидите на египетските аристократи и да трупа състояние, вместо да се хаби да превръща реките в кръв или да разцепва морето. Защо да досажда на народеца с Десетте заповеди, които пък изобщо не съвпадат с тези на Алиса Зиновиевна, като можеше да вземе на ръце и да носи Златния телец, божеството, което си направиха израилтяните в негово отсъствие?
Христос също


нямаше да пъди търговците пред храма,


а щеше тихомълком да разпъне още една сергия на атрактивно място в близост до „светая светих“. Защо му е да храни хиляди бедняци с риби и хляб, като можеше да отвори дюкян за рибни деликатеси и фурна. А пък фокусът с превръщането на водата във вино на сватбата в Кана Галилейска можеше да му донесе страхотни печалби, понеже тогава не са пиели по-малко от сега.
Мохамед наистина бил търговец, докато ангелът не му казал наредил да излезе от пещерата Хира, да въведе народа си в единобожието и да разруши езическите капища. Синът на Мека не е можел отново да се върне към керванджийството след идването на Гавраил, за да продължи да следва обичайния бизнесплан и да гони личното си щастие. Тези божии хора не са били дорасли до „добродетелта на егоизма” и заради ирационалните им действия Алиса Зиновиевна би ги определила като «подчовеци».
Какво да кажем за борците за свобода и социални правдини, с които е пълна и българската национална история?! Христо Ботев си остава в кръчмата, но дори вече не вдига тостове и не се зъби на султана и чорбаджиите, а подхваща дребно абаджийско предприятие.
Левски също вместо да рекетира тогавашните бизнесмени да дават пари за Революцията и Освобождението, можеше да отвори хан и да дава консултации по успешни пазарни маркетингови стратегии. Паисий сигурно щеше да напише: “О, неразумний юроде,


поради что се срамиш
да се наречеш лихварин?


след което атонският монах щеше самичък да се засрами и да отвори заложна къща, вместо да тъне в мистичен унес в светогорската си килия. Ако всеки от тях беше в плен на егоизма си и си гледаше кефа, нямаше да му хрумне да се занимава с неефективни и опасни дейности, които освен със загуба на пари могат да приключат на кладата, на бесилото или с куршум в челото, както неведнъж се е случвало.
Ако философката беше права и човешката природа почиваше изцяло върху рационалния разум и пазарния морал, щяхме да живеем в свят, който чете единствено счетоводни баланси, борсови рейтинги и учебници по маркетинг.
Защо подобна плоска завръзка се радва на стълпотворение от рандовци? Може би защото за пръв път в големите градове по света и в техните елитни квартали и финансови центрове се е народила нова каста от отчуждени от света чорбаджии, висши чиновници, мениджъри, и борсови спекуланти. Единствено тази нова човешка порода е способна да намери утеха в изповядването на нелеп индивидуализъм и самолюбие, да се кланя на заповедите на собствения ум.
Възпяването на абсолютната свобода на богаташ, отвързан от всякакви земни и небесни връзки, въжета и яреми, не е химн на свободата. Освобождаването, което Айн Ранд, ни предлага, не е лек. Това е халюциноген за разглезени единаци, подобно на амфетамините, с които философката яко се е друсала трийсетина години. Човек може и да обича себе си, но едва ли се влюбва в себе си. Трябва да му е доста скучно, ако го прави.
Когато човек е сам за себе си, той наистина е свободен от всичко и от всички, а тогава за чий х.. му е свободата? Свободата може да съществува само при положение, че си заобиколен от себеподобни, упражнява се между хората. Какъв е смисълът да я опитваш спрямо дърветата и дивите зверове? Крайбрежното свлачище няма да се съобрази с неприкосновеното ти право на лична собственост, и най-вероятно ще отнесе лятната ти вила навътре в морето без да е питало стопанина. Разярената мечка едва ли ще се съобрази с правото ти на живот, защото може би не е чела Американската конституция.
Свободата има смисъл само, когато е споделена ценност за едно общество, за някакво „ние“, между някакво "аз" и другите.
Затова и реещият се във висините и затворените комплекси свръхчовек осъзнава, че всъщност успешно се е освободил от самата свобода, както е на път да се освободи и от всичко останало човешко в себе си. Обективизмът логически води до пълноценна самоизолация, при която човек се вълнува само от себе си, и отвръща поглед от обществените и държавните постижения и проблеми, от радостите и скърбите на околните. Това е предателство към цялата традиция – не само към миналото и дедите, но и към бъдещето и децата. /Ранд не е имала щастието да бъде майка./
Подобна нагласа у нас шеговито изрази покойният Батето с максимата: „Колега, не ме занимавай с глупости!“ Дори да има човешки вид, който живее по каноните на рандианството, съм убеден, че ще да е доста саката разновидност на „хомо сапиенс“. Свободната мисъл изчерпа въпросите си и


накрая постави под въпрос самата себе си


Първият роман на Ранд - „Ние, живите“, печели читатели със стилното описание на ужасите на тоталната командно-бюрократична държава в СССР, от която тя е духнала. За мнозина нейният основен патос е насочен срещу призрака на комунизма и раните, нанесени от „Новия курс“ на Рузвелт, който им се струва най-стръмният възможен завой наляво.
Настина някои модерни революционери от социалистическата школа, макар също подобно на Ранд да са атеисти, всички са непоправими колективисти и поради това за нея са заблудени овци. Те воюват в името на принципи като свободата, равенството и братството, борят се за социална справедливост, напират за права на робите и експлоатираните /и жените/, тръбят за грижа за слабия и настояват за солидарност с бедните и малцинствата. В по-ново време те са ни натрапили социалната държава, с каквито е пълна Европа.
Според рандовците държавата трябва да бъде сведена до „нощен пазач“ и правосъдие, без да се затормозява с излишни дейности като здравеопазване, образование, пенсии, социални дейности, спорт, култура, гражданска защита, строителство на обществени сгради, инфраструктура... Държавата трябва напълно да се отдели от стопанството, така както се е отделила от църквата.
Държавата на Алиса е напълно противоположна не само на европейската социалдемократическа линия, но и на програмите на почти всички десни партии в ЕС. Никой от тях не предлага да закрие почти цялата държава, и да обещае пълно бягство от задълженията, колкото и жестоки съкращения в бюджета да се налага да направят в кризата.
Айн Ранд настоява, че за разлика от социализма, капитализмът няма свое морално оправдание и систематизирана философска и морална, каквито тя претендира, че е съчинила. При по-внимателен прочит на нейните творби, и особено на романа „Атлас сви рамене“, обаче се вижда, че нейните бесове я дърпат в по-друга посока...

“Атака” се топи капка по капка

Сидеров не може да овладее партийната криза, избухнала покрай развода с Капка

"Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему." Така Лев Толстой е избрал да започне романа "Ана Каренина". Семейните партии на българска почва също са нещастни по свой неповторим, шумен и зрелищен начин.
Разтрогването на брачните отношения между Волен и Капка Сидерови върви по познатия отпреди двайсет години естраден рефрен: "Развод ми дай, и повече не ме мъчи. Вземи панелите, трабанта, но въздухът ми остави."
В първо действие на националистическата сапунка кумът (Валери Симеонов) си взе кабеларката СКАТ, а сега виждаме, че изоставената съпруга си тръгва от (партийната къща) дом с половината депутати и двамата членове на Европарламента.
Парламентарната група на Сидеров виси на косъм и следващият народeн избраник, който хлопне вратата от външната страна,
практически ще закрие фракцията

В разгара на пръсването на питомците му лидерът на "Атака" реши да хвърли на ГЕРБ вината за промененото си семейно положение и размириците на "Врабча" 1. Откакто започнаха бягствата, поединични и групови, Волен кори депутатите, че му отмъкват субсидията в полза на ГЕРБ и БСП. До оня ден заради първата седморка отцепници партийната каса олекнала с 230 000 лв. за тримесечие, разкри националистическият водач. Ако гледа на народните си представители като ходещи левчета, то скоро може да му прилошее от счетоводния баланс.
Каквито и политически причини да изтъкват героите в сериала, далеч не само ЦРУ и МОСАД са наясно, че в основата на партийното разцепление стоят хлътването на Волен по депутатката Деница Гаджева и разводът му с Капка.
Запитан за скъсването с жена си, пред ТВ7 Сидеров обясни: "Тук въпросът е, че личното не трябва да се превръща в политически инструмент. Тоест, когато ти си лично обиден или засегнат от някого, в случая от мен, да
не го превръщаш
в линия на унищожение
и линия на деструкция, линия на разграждане, на удари, само и само защото си обиден на някого." Лидерът на "Атака" косвено призна, че всички беди, които го преследват във вътрешнопартиен план, идват от страна на бившата г-жа Сидерова. И че нейните наранени чувства са на път да направят на пух и прах стройната му, пременена в черни кожени дрехи чета.
"Врагът в моето легло" винаги е най-опасният. Особено когато се отнася за човек, който познава всичките му слаби места и по съвместителство е най-четената писателка на окултни трилъри за Орфей, Ванга и Вера Кочовска.
Има нещо много романтично в идеята цяла политическа сила да бъде разтурена
заради една изпепеляваща любов
дори и с цената на това, да ти отрежат милиони от партийната субсидия и да останеш извън следващия парламент.
Големият проблем на понасящия тежки крошета от ревност Волен Сидеров е неспособността му да овладее кризата в партийните редици. Загубата на самообладание, затварянето му във все по-тесен кръг от доверени хора и грубото отношение към съпартийците го тласкат в опасна спирала. Един ден депутати тържествено му се кълнат във вярност, а на следващия напускат и почват да го обиждат на "робовладелец".
На фона на разгръщащата се семейна драма трябва да гледаме положителното, както ни съветваше царят.
Сидеров може с лекота да компенсира намалената субсидия, като продаде за седемцифрена сума в зелено телевизионните права за атакистката "Ромео и Жулиета" на Холивуд. Публиката вече се е строила в парламента с пуканки на първите редове и тръпне в очакване на финалната развръзка. Дали след като вземе панелите, трабанта и групата - изоставената съпруга ще му остави поне партията и въздуха...

Бойко, Моисей и небесната лъчезарна простота

Отговор на статията на Иво Атанасов „Гори къпиновият храст на българския Моисей“


„Който има очи, ще види, че в огъня са не просто няколко дузини коли. Гори къпиновият храст на българския Моисей. Всевишният му подсказва, че вече мнозина не го искат за водач. Дано посланието бъде разбрано правилно“.
Този вехтозаветно издържан извод на Иво Атанасов от „Гори къпиновият храст на българския Моисей“ ме хвърли в тъча. И понеже виждам смесица от богохулство и невежество, съм предизвикан отново да вляза в полемика с уважавания от мен публицист и политик от БСП.
На първо място смятам, че винаги когато автор използва примери и образи от свещените книги и древните поети, рискува да изпадне в неловка ситуация. Самият аз съм го правил десетки пъти в набързо написани коментари и чак впоследствие, когато е късно и вестникарското мастило е изсъхнало, си давам сметка, че съм подвел и себе си и читателя с някой ярък, но коварен лаф от типа на „ябълката на раздора“, „осанна“ и „разпни го“, „троянски кон“... Например когато се подхвърля, че целувката на Доган е юдинска, следва да се замислим дали Калфин ни прилича на Иисус.
За втори път виждам някой да сравнява български министър-председател с Моисей. Сефтето удари Филип Димитров през 1992 г. Тогава той се оплете в два сюжета, засягащи първия пророк на единобожието.
Синият премиер тържествено изтърси пред разлюляните граждани на републиката, че ще ги изведе от пустинята, както бил сторил навремето батко му Моисей. Втората алюзия с бестеселъра „Изход" от сериала „Вехт завет“, която Ф.Д. извади, е, че българският народ е осъден 40 години да се лута в пустинята, подобно на древните юдеи, които се въртели в кръг, докато не умре и последният, който помни робството. Едва следващото поколение стигнало Ханаан - обетованата земя.
Очевидно е, че някогашният лидер СДС се е запознавал с богословието от


някоя брошурка от „Библиотека за атеиста“


В противен случай, ако искаше да пунтира Моисей, Филип Димитров нямаше да набърква песъчинките. Можеше да обещае, че „ще изведе българите от Египет“. Защото в писанието е казано:
„Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството“ /Второзаконие 5:6/.
На второ място Господ наказва своя народ да се мотае в пустинята по причина, коренно различна от кошмарните спомени за игото. Точно преди да стигне Ханаан част от юдеите вдигат стачка и искат да си ходят обратно при фараона.
Моисей и Аарон се опитват да отклонят Божия гняв, но Всевишният им казва:
„Всички, които видяха славата Ми и личбите Ми, що извърших в Египет и в пустинята, и Ме изкушаваха вече десет пъти, и не слушаха гласа Ми, няма да видят земята, която съм с клетва обещал на бащите им. Всички, които Ме огорчаваха, няма да я видят“. /Числа 22:22-23/ Демек Началникът ги наказва за неверието им, а не ги върти като пумпали из пясъците, докато забравят робството.
Иво Атанасов поне в началото на сравнителния портрет между Моисей и Бойко е по-прецизен. „Моисей води народа си из пустинята 40 години, а нашенският му аналог е готов и по-дълго да ни държи в нея. Моисей храни народа си с манна небесна, а ние при жалките си доходи също разчитаме нещо да ни падне от небето“.
Тук е важно да уточним, че никъде в статията Атанасов не го нарича „пророк“, за него Моисей е просто „водач“ на древните евреи. Любопитно е също, че на някои места Бог е написан с малка буква. Налага се да изясним нещо – в трилъра Вехтия завет, а също и в Новия, че и в Корана, главният персонаж е Господ. Съответно Йехова, съответно Господ Бог Иисус Христос, съответно Аллах. Това е особеност и на трите монотеистични религии, и е добре да не се изпуска от внимание.
Опитвам се да намекна, че не Моисей храни народа си с манната небесна, Главният Готвач и Кухнята следва да се твърдят на друго място.
Когато израилевите синове ги подгонил гладът, Господ викнал Своя пророк и Му рекъл: „Ето, ще направя да вали хляб от небето, и нека народът излиза всеки ден и събира, колкото му е потребно за през деня, за да го изпитам, ще постъпва ли по Моя закон, или не“. /„Изход“ 16:4/
Израилевият дом нарече тоя хляб с име: манна. Тя беше като кориандрово семе, бяла, а на вкус като медена питка.
Нататък Иво Атанасов пише: „Моисей разделя морето на две, за да могат евреите да го прекосят сухи, а нашият се


заканва да асфалтира дори лунната пътека.


Евреите възторжено благодарят на водача си, а премиерът очаква от нас същото“.
За негово разочарование водното огледало в Червено море също не е заслуга на „водача“. Просто когато израилевите чада си тръгват от Египет фараонът почва да ги преследва и армията му ги докопва на брега на морето. Тогава отново Главният Дизайнер на Вселената се обръща към Своя пратеник с думите:
„Що викаш към Мене? Кажи на Израилевите синове да вървят, а ти вдигни тоягата си, и простри ръката си над морето, и раздели го, и ще минат Израилевите синове презсред морето по сухо.“ /Изход 14:15-16/
После докато войската на фараона ги гонела Господ и Моисей повторили жеста и морето се затворило и издавило египетските бойци.
Иво Атанасов поставя и въпроса за общия диктаторски нрав на Бойко и автора на Петокнижието. „В един момент евреите са разколебани от трудностите, искат да се върнат в Египет. Част от тях дори вдигат въстание, не искат повече да бъдат водени от Моисей. Той ги наказва жестоко и ги задължава още няколко десетилетия да обикалят в пустинята. Нашият лидер също овладява мисленето на хората чрез насаждане на страх. Плаши ги, че ако не приемат реформата му, ще се върне предишната власт и тогава жестоко ще съжаляват“, пише публицистът.
Първо да уточним, че става дума за


поредица от революционни обстановки


срещу Моисей. Първата се разгръща в подножието на Синай, докато Моисей е на рандеву с Йехова на върха на планината.
„Когато народът видя, че Моисей се забави да слезе от планината, събра се при Аарона и му рече: стани и направи ни бог, който да върви пред нас, понеже не знаем, какво стана с тоя човек - с Моисея, който ни изведе от Египетската земя. Аарон им каза: извадете златните обеци от ушите на жените си, на синовете си и на дъщерите си, и ми ги донесете“. /Изход 32:1-2/
Първосвещеникът излива златен телец, на който народът да се кланя.
Когато Господ научава какви ги върши любимият му народ, се ядосва не на шега и споделя с Моисей, че има сериозното намерение да ги изтреби. А пророкът започнал да Го моли:
„Да се не разпалва, Господи, гневът Ти против Твоя народ, който Ти изведе от Египетската земя с велика сила и с твърда ръка, за да не кажат египтяни: за зло ги изведе Той, за да ги убие в планините и да ги изтреби от лицето на земята; отвърни разпаления Си гняв и отмени погубването на Твоя народ“. /Изход 32:11-12/
После старозаветният Бойко Борисов слиза при отклонилите се от вярата и от яд чупи каменните плочи със Завета. Изгаря в огъня златния телец, а прахта сипва във вода дава на хората да пият. Свещенослужителите избиват три хиляди души, които се кланяли на бога от злато.
Друго въстание се вдига, когато на електората му писва да яде манната и почва да копнее за мръвка. Господ им праща пъдпъдъци да се облажат.
По-горе в пасажа за Ф.Д. уточнихме, че те са наказани от Господ да бродят 40 години в пустинята заради неверието си, а не защото не искат да преизберат Моисей за още един мандат, както внушава Иво Атанасов.


Не е прав и когато обвинява пророка,


че е наказал народа си жестоко. Напротив Моисей отново моли Началника за пощада.
„Прости греха на тоя народ поради голямата Си милост, както си прощавал тоя народ от Египет дотука. И рече Господ (на Моисея): прощавам според думата ти, но жив съм Аз, (и винаги живее името Ми,) и цялата земя е пълна със славата Господня“.
/Второзаконие 14:19-21/
След като е омаскарил като тирани и грубияни нашия Батман и древноюдейския първозаконник, Атанасов тръгва да сравнява десетте Божии заповеди със законите, които ГЕРБ приема напоследък. Не ми е ясно обаче откъде членът на Националния съвет на БСП черпи информация, че пророкът е бил безчовечен сатрап, след като в писанието ясно е посочено:
„А Моисей беше най-кроткият човек между всички човеци на земята“. /Числа 12:3/
Изключително самобитни ми се струват и другите аналогии между


житията на двамата титани


Моисей бил отчуван от щерката на фараона и възмъжал в двора на фараона, а Бате Бойко учил в школата на МВР в Симеоново, което му открило достъп до тайните на системата отвътре.
Разбира се, най-зашеметяващата метафора си остава горящият къпинов храст. Там е работата, че ако човек зърне Божието лице, после не може да остане жив. Затова при запознанството им Йехова се представя като клонки, които пламтят, но не изгарят. И съответно предупреждава Моисей да стои надалеч. Пред израилевите чада Господ се показва като облачен стълб, който стои върху скинията и ги води през деня, и като огнен стълб през нощта.
Веднъж Моисей настоява да му бъде показано Божието лице, но молбата му е отклонена с със загриженост за живота му.
„И каза Господ: ето място при Мене: застани на тая скала. И кога минава славата Ми, Аз ще те туря в пукнатината на скалата и ще те покрия с ръката Си, докле отмина и кога Си сваля ръката, ти ще Ме видиш изотзад, а лицето Ми няма да бъде видимо (за тебе)“. /Изход 33:22-23/
Като изключим неудобството с размяната на погледи, двамата си говорели като приятели.
Това очевидно е рядка привилегия, защото за другите пророци Господ казва:
„Чуйте Моите думи: ако между вас има пророк Господен, Аз му се откривам във видение, насън говоря с него“. /Числа 12:6/
От редовните срещи на високо равнище


лицето на Моисей започнало да свети


и приближените му се уплашили. Тогава той започнал да слага покривало на главата си, когато ходи при Началника. Прибавям тези подробности, за да нахвърлям допълнителен строителен материал за сравнителния портрет между Бойко Борисов и спасеното от фараонската щерка сираче.
Атанасов може да вкара в употреба и историите с бялата ръка на пророка или пък фокуса с тоягата, която се превръща в змия. Моисей е първият стълб на единобожието и досега не един и двама аматьори са се упражнявали върху него.
Горящата къпина, която не изгаря, е образ, който озарява пътя на хиляди пророци и светци през хилядолетията. И да се приравнява Божието явление с подпалените коли в София е най-малкото проява на лош вкус и оскърбление. Сравнението на божия пратеник с нашенския банкянски аркадаш също ми се струва изключително пошло. Ако тръгнем по пътя на Иво Атанасов, къде ще стигнем - че Сам Господ се е явил на бате Бойко и го е определил за Божи пророк и пратеник? Че лидерът на ГЕРБ е призован да изведе народа си в обетованата земя и да сключи нов Завет? Че има свърши хиляди чудеса и геройства по земите европейски и да засияе славата му навред? Че това е по-голяма тъпотия и от стихчето на оная русенска поетеса, която пожела на Борисов да заблести като "небесна лъчезария”!
Накрая, трябва да изчистя и хвърлената кал - че Моисей бил насилник, диктатор със склонности към полицейщина и изобщо много кофти пич. Компромати срещу него няма да намерите нито във Вехтия завет, нито в Евангелието, нито в Корана. И юдеи, и християни, и мюсюлмани почитат от все сърце Боговидеца, въпреки че Иво Атанасов, изглежда, разполага с други сведения. Аз смятам да се придържам към писанието, където е казано:
„И в Израиля нямаше вече такъв пророк, като Моисея, когото Господ знаеше лице с лице, и по всички личби и чудеса, за които го бе пратил Господ да извърши в Египетската земя над фараона, над всичките му служители и над цялата му земя, и по силната ръка и по големите чудеса, които Моисей извърши пред очите на цял Израил“.
/Второзаконие, 34:10-12/

Властта като мизерен перформанс

Полубожеството Антон Кутев загуби 4 от 5-те червени общини в Силистра


Някои казват, че гениите се раждат веднъж на столетие. Други пресмятат, че уникалните дарования се пръкват веднъж на 50 милиона души. Мене жокер ми не требе, я го знам - на „Позитано“ 20 гениите се срещат в съотношение 1 към 21.
Нали бе, Кутев?

Неговият неземен талант ми се наби в очите, още когато прочетох статията му „Властта като божествен перформанс“, публикувана на сайта на БСП. Антон Кутев я нарича също „наркотикът на боговете“. „Хубавото на политиката е, че чрез нея човек може да реализира мащабни проекти. С политическата мощ можеш да променяш видимо света на другите. Тази мощ е истинският наркотик на властта“, напътства председателят на Областния съвет на БСП-Силистра. Според него „на българския Олимп, посред жълтите павета, се подвизават няколко десетки „божествени” създания, които практикуват уникалния перформанс - творене на история“. Тези „богове“ имали ясно съзнание за мисията си на политици и били готови да творят ИСТОРИЯ. „Тези хора са от нашата религия“, заключава медийният секретар на партията.
Повърхностният читател би си помислил, че това е самобитен опит за класово делене на хората - на богове и на простосмъртни. Или пък – учредяване на някакъв многобожнически вакхански култ от производител на женски гащи, случайно попаднал в политиката.
Ако за овехтелия Маркс религията бе опиум за народите, то сега ни бе сведено свише, че властта е наркотикът на боговете.
Нали, бе Кутев?
Топлата връзка на червения депутат с древногръцките богове на Олимп находчиво бе уловена от вестник „Труд“, който го кръсти „Червената Касандра“ заради блестящите му врачувания по време на пресконференциите. В бъдещето тъмно той гледа ясно, ама за него не се останали скрити тайни и в паралелната реалност.
Оня ден Антон Кутев пак пророкува: „Абсолютно съм убеден и го казвам най-искрено, че ако това ръководство на БСП си беше подало оставката през 2009 г., сега партията нямаше да е в позицията, която се намира. И нямаше да е в по-добра позиция. Тогава положението щеше да бъде много по-подобно и приличащо на онова, което се случи в десните партии. Ако тогава се бяхме подали на натиска, нито щеше да е ясно дали щеше да има същите резултати, нито щеше да е ясно дали щеше да има една БСП“.
Трудно е да се проумее чалъма на врачуващия областен председател на БСП-Силистра – дали сънува, дали лее куршум, или хвърля боб, или мята карти таро, или гадае по вътрешностите на опечена гугутка.
По отношение на действителността можем да се доверим само на недотам достоверни данни – като резултатите от изборите например.
Нали, бе Кутев?

До оня пет от седемте общини в Силистренска област бяха червени – Силистра, Тутракан, Алфатар, Кайнарджа и Ситово. Областният център цели три мандата се управляваше от Иво Андонов, който първоначално бе издигнат от ПД „Социалдемократи“, впоследствие се явяваше като независим, но така или иначе бе припознат от БСП. За зла беда Андонов реши да скъса с кметската кариера и да се посвети на частния си бизнес.
Затова в Силистра на първия тур кандидатът на Социалистическата партия Тихомир Борачев остана трети – 22,53%. В другия червен бастион – Тутракан номинираният от БСП Иван Чокоев получи 18,09 на сто от гласовете и също не се класира за балотажа. И в двете общини победи ГЕРБ.
В Алфатар червената кандидат-кметица Нели Маринова загуби на втория тур от шефката на ловната дружинка Йорданка Узунска от НДСВ. В община Кайнарджа като че ли беше най-забавно – в началото на юли конференцията на БСП подкрепи кандидатурата на досегашния кмет Любен Сивев. В края на месеца обаче Сивев с фанфари премина в ГЕРБ. До края на септември червената партия така и не съумя да издигне кандидат за кмет в Кайнарджа.
Единственият социалист, който бе избран за общински кмет, е дългодишният управник на Ситово Николай Неделчев. За капак БСП загуби позициите си в селата в Силистренска област и остана едва с петима селски кмета.
Сметките показват, че Позитанската врачка оня ден загуби четири от петте червени общини. Звездите обаче му говорят, че ако Станишев и неговата свита си бяха подали оставките през 2009 г., сега БСП нямаше да я има, щеше да е смачкана и разбита.
Ама боговете на „Позитано“ 20 много сладко са се надрусали...
Нали, бе Кутев?

Калфин няма да се размине с целувка

За мощната подкрепа, която дава на червени кметове в ключови градове, Доган може да си поиска от БСП и свирка


Когато фактите говорят и боговете мълчат. За идолите това ограничение не се отнася. Истуканите имат свойството да дрънкат врели-некипели по всяко време. Удари часът на истината, а ние не знаем, с изключение на Бойко и Доган, как политическите лидери оценяват резултатите от президентския и местния вот. Кой го вижда като чиста победа /ипон/, сравнителен успех, запазване на позициите, лек спад, затруднено положение, категорична загуба, пълен разгром...
Всички мълчат като симпатизанти на „Хизбулла“, които полицията е хванала да играят карти в мазето на някоя синагога. Затова е време да сложим на масата някои истини. Първата е, че в България са останали всичко на всичко три партии – ГЕРБ, БСП и ДПС.
На останалите политически сили можем с чиста съвест да им поръчаме заупокойна молитва. Все пак местната власт е гръбнакът на всяка партия, а партия с пречупен гръбнак трудно ще оживее.
На раздяла сините взеха от раз досегашните си твърдини – Монтана, Кюстендил и Пазарджик, а пък Найден Зеленогорски е на път да загуби в Плевен. Като цяло влиянието им се свива и до десетина други малки общини. СДС и ДСБ почти са се изпарили в най-големите градове - София, Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора.
В НДК Сергей Станишев с тон на оракул се опита да убеди публиката, че червената партия е в подем, а управляващите се сриват. „Факт е, че БСП вдига доверие с над 200 хиляди гласа, може би 250. От 700 000 през 2009 г. до близо 1 млн. избиратели на тези избори, въпреки прогнозите, че няма да се справим и ще изчезнем“, заяви лидерът на Социалистическата партия.
След постъпването на точните данни в ЦИК можем да съобщим, че Станишев лъже. Тези милион гласа са


сбор от гласовете на БСП и ДПС


Иначе Сергей ще трябва да ни обясни чудодейното явление на 2 569 сдружени социалисти в Джебел, 3903 – в Крумовград, 3 192 – в Ардино, 4 545 – в Кирково, 3 368 – в Момчилград, 3 214 – в Черноочене. В последната община президентската двойка на БСП печели 67,31%. Алелуя! Да го сравним с партийния червен вот. В Ардино Социалистическата партия получава – 252 гласа, в Джебел – 275, В Крумовград – 788, в Момчилград – 370, в Кирково – 619 и в Черноочене – 324.
Всъщност, за да получи реалния резултат на Калфин и Данаилов, Станишев трябва да извади между 150 и 250-те хиляди гласа на ДПС от сметката. Румен Петков е математик по образование, би могъл да му помогне. За разкош ще добавим и изчисленията на народния артист проф. Стефан Данаилов в изборната нощ: „Наистина, връщайки се назад през август месец, Ивайло Калфин я имаше, я нямаше 9%, в началото на септември,


малко, завалията, скочи,


извинявайте за думата, той ми е приятел, тази вечер, или тази сутрин се движим към 25-26 процента“.
Но да се върнем към общините – няма да е пресилено да се каже, че след първия тур над левицата е надвиснала сянката на пълната катастрофа.
На комедийното представяне на Георги Кадиев в София смятам да посветя отделно съчинение. В Пловдив кандидат-кметът на БСП Георги Търновалийски, бивш счетоводител на областния партиен шеф Георги Гергов, постигна 9,71%. В доскоро червения Бургас човекът на левицата закова 9,01 на сто от гласовете.
Във Варна досегашният приближен на столетницата градоначалник Кирил Йорданов пристана на Бойко и води убедително след първия тур. Бившият шеф на Общинския съвет Борислав Гуцанов, който се яви от името на БСП, събра само 14.58%.
Друга червена крепост – Благоевград, е на път

да падне заради
разцепен ляв вот


Там срещу официалния кандидат Емил Костадинов излезе общинският съветник Владимир Елезов, чиито конци дърпа Костадин Паскалев.
Яки шамари бяха раздадени в Русе – друг социалистически бастион. Там човекът на БСП не стигна дори до балотаж.
Звездата на вечерта стана кметът на Шумен Красимир Костов, който спечели от раз. Трябва да признаем, че без гласовете на ДПС, щеше да види кметския стол, когато си види ушите без огледало.
Други леви кметове, които имат добри шансове за победа, с Денчо Бояджиев в Разград, Владимир Москов в Гоце Делчев и Иван Лебанов във Велинград, но те също могат да видят власт само с изключителната помощ Движението за права и свободи. Красимир Мирев също ще извоюва пореден мандат в Търговище, където е на балотаж срещу ДПС.
Най-силните по мои оценки фигури на левицата в местната власт – кметиците на Перник и на Смолян – Росица Янакиева и Дора Янкова, са почти наравно с конкурентите им от ГЕРБ. Изглежда в красивия родопски град също ще трябва да се целува ръка на Доган за балотажа.
Един от най-силно представилите се социалисти е сегашният кмет на Ловеч Минчо Казанджиев, който има преднина от 6 пункта пред конкурентката си от ГЕРБ. Свеж полъх идва и от Враца, която БСП има реален шанс да си върне. Техният кандидат Николай Иванов, досегашен кмет на Криводол, също води с четири процента пред Петя Аврамова от ГЕРБ. Друга приятна изненада е Сливен, където червеният претендент Кольо Милев, генерал от запаса, изпревари кмета-хулиган Йордан Лечков със 700 гласа.
Нелепо е обаче представянето на кандидатите на БСП в Плевен – 17,24%, Кюстендил – 18,25%, Габрово – 18,63%, Добрич – 15,21%, Монтана – 12,34%, Пазарджик – 13,19%, Стара Загора - 19,05%, Хасково – 6,43%. На тези места партията е трета или четвърта политическа сила.
Идната неделя червените ще трябва да се разделят и с управлението на няколко други ключови града. Единият е Казанлък, където сегашният кмет и червеният лидер разцепиха левия вот и дадоха голяма преднина на ГЕРБ. Другият възможен е Севлиево, където досегашният градоначалник Йордан Стойков изостава с пет процента от Иван Иванов от ГЕРБ. Отсега е ясно, че Карлово е загубено – там сегашният червен кмет Найден Найденов дори не стигна до втория тур, а градът отбелязва триумфалното завръщане на бившия син кмет Емил Караабов, който води с 40,33 на сто.
Сметките сочат, че от 26-те града в България с население над 40 хиляди души, БСП има шанс да управлява занапред най-много в шест.
Особена е ситуацията в славната и борческа Дупница, където червените отиват на балотаж. Кандидатът на БСП и домашен любимец на братя Галеви - Станислав Павлов, взе 31,49% от гласовете и ще се изправи срещу Методи Чимев от ГЕРБ, който има 35,06%. Бившият кмет на БСП Първан Дангов, дългогодишен противник на мутрокрацията, се яви като независим кандидат за съветник и взе гласове, равни на една трета от вота, подаден за общинската листа на БСП...
Че столетницата здраво се крепи Доган, за да не падне, стана ясно още на 23-и. Затова и обещанието на Доган срещу „хубава целувка“ да осигури необходимата подкрепа за Ивайло Калфин на балотажа


е заредено с доза ирония


На теория при най-якото стягане на редиците е възможно ДПС да извади още 100-150 хиляди гласа. Не бива да се забравя обаче, че движението спечели 26 общини още на първи тур и в тези крепости няма да се гласува за кмет, което рязко намалява партийния апетит на местно ниво и почти предопределя по-ниска активност.
Вероятно задявката на Сокола с червената двойка издава известно огорчение. През цялата кампания Калфин бягаше като опарен от въпроса дали приема подкрепата на ДПС. Естествено, кандидатът е знаел отлично, че движението мощно ще го подкрепи. И в същото време го криеше като някаква мръсна тайна, от която се срамува, а това е меко казано обидно за тези избиратели. Затова и Калфин, и Станишев едва ли ще се разминат само с по хубава целувка, най-добре е бързо да си припомнят френския...
Политическата върхушка от „Позитаник“ може да е усвоила много политически, но не и човешки умения. Като например умението да губиш с достойнство. За да може един играч да почне да печели отново, той първо трябва първо да може да си направи верен анализ на загубите, на силните и слабите страни на себе си и на противника, да начертае стратегия и да подготви добре тактическите си маневри.
Вместо това другарят Станишев плува в океан от заблуди, които очевидно все повече му се харесват. Лъже напълно сполучливо себе си, бая сръчно манипулира партията си и недотам умело се опитва да мами избирателите.
Сега дори не е толкова интересен въпросът дали лидерът на БСП, който


прилича на жертва на
злоупотреба с хипноза


ще подаде оставката си. Вероятно пак ще ни каже, че отеглянето му от поста би било позорно бягство от отговорност и неговата мисия е да яде пердах от ГЕРБ и на парламентарните избори пез 2013 г. Но на мен станишевите палячовщини вече не са ми интересни.
Ауфидерзейн, циркаджии...